Много дисциплини разглеждат тази тема, но как изглежда тя от гледна точка на констатациите?
Тук ще я пречупим през два ключови въпроса:
1. Какво ни спира да се развиваме:
Ако гледаме само на повърхността, нещата, които ни спират, могат да се сведат до: „нямам пари“, „нямам време“, „нямам желание и мотивация“, „другите ми пречат“, „ех, ако бях по-млад, по-способен, по-…“. Вие може да си допълните списъка.
Ако гледаме системно и в дълбочина обаче, може да открием, че нещата, които ни спират, са например:
– Трудната съдба на някой родител/прародител – той/тя не си е позволил или не е могъл да има успех, професионална реализация, образование, щастие или просто е починал твърде млад. И тогава подсъзнателно у нас излиза въпросът: „кой съм аз, че да си позволя да бъда по-щастлив/успял/богат от него/нея?“ И тук не става въпрос за мързел или липса на способности, а за лоялност и любов към този наш родител/баба или дядо;
– Ранна травма в нашия живот, която ни блокира да получаваме от ресурсите, от предците, от живота, затваря ни за даровете, които са на разположение, сковава ни от страх да не бъдем изоставени, уязвени, наранени;
– Формирани в детството ограничаващи вярвания – напр. „парите не носят щастие“, „абе, да сме здрави, другото няма значение“, „успехът не е всичко“, „духовните хора не са богати“ … В някои от тях има доза мъдрост, но дали пък не са добро извинение да гледаме към себе си, да търсим причините навътре, да открием дълбоката системна логика. Защото е по-лесно да сложим съответния етикет, който да използваме като оправдание за неуспеха си.
2. Какво ни помага да се развиваме:
– Всички наши качества, умения, нагласи, които сме развили в живота си. Но и тези, които сме получили като дар от нашите родители. Дали ги използваме пълноценно? Дали си позволяваме да ги проявим? Дали изпълваме целия си потенциал? Ако отговорът на някой от тези въпроси е по-скоро не, е добре да се запитаме и ЗАЩО? Какво не си позволяваме? Но и какво имаме на разположение?
– Безкрайният ресурс, идващ от нашите родители и прародители. Първото и най-важно – ЖИВОТЪТ, който са ни дали. Отваряме ли се да го получим с благодарност в цялата му щедрост? Или искаме още, не сме доволни от полученото, тропаме с краче и казваме: „не е достатъчно“?
– Вътрешната сила, която всеки притежава. Онази свързаност с полето на познанието, с мъдростта на предците, със земята и небето. Дали си позволяваме да я усетим, да я ползваме пълноценно, да се доверим? Дали имаме достъп до всички ресурси на разположение – рационалния ни ум, но и интуицията; натрупаните знания, но и вътрешното познание; добития опит, но и усещанията на тялото?
При вас как е? Какво ви спира и какво може да ви помогне?
Leave a Reply