Бомбандировки

По време на Втората световна война са паднали три бомби в София, които са сринали 3 имота на мои предци.

Две са унищожили дома и магазина на моя прадядо по бащина линия, една е унищожила дома на прадядо ми по майчина линия.

Опитах се да си го представя – бие тревога за бомбардировки, отиваш в скривалището заедно с много други хора, излизаш оттам, когато опасността е отминала и … не можеш да познаеш нищо отвън.

Няма ги сградите, които си видял, когато си влизал. Всичко е в руини. Вървиш към своята къща с надеждата, че тя е пощадена. Но уви. Всичко е вече просто купчина камъни върху целия ти живот. Отиваш към мястото, на което правиш бизнес – също срутено до основи. В една нощ. Това се е случило на единия ми прадядо.

При другия ми прадядо: той излиза от скривалището, тича към кооперацията и вижда, че тя стои непокътната. Влиза във входа и разбира, че всъщност само фасадата отпред е оцеляла, всичко отзад е унищожено. Включително и дома, в който са живели до вчера.

Опитах се да си го представя. Трудно ми е. Защото стоя на топло в моя дом, гледам цъфналите орхидеи, снимките, картините по стената. Половината ми живот е минала в този дом. Ако утре се прибера и всичко това просто изчезне? Как се съвземаш? Как продължаваш? Как градиш нов живот? Какво става с душата ти?

А моите предци са го направили – вдигнали са се, започнали да съграждат от нулата, продължили са.

И съвсем скоро си дадох сметка какво означава това от констелационна гледна точка. Обясних си защо за моите родители и съответно за мен е толкова важно да имаме собствен дом, да обезпечим децата си, а ако имаме пари – да ги инвестираме само и единствено в имот.

Защо ние със сестра ми не сме живели извън България повече от 1 месец. И други неща. С тях почитаме тези наши предци, които не са могли да го направят. Които за загубили. Не само имоти, но и любими хора.

Поклон и благодарност към всички тях.