Сляпа любов

Татко, батко, аз и една къща.

• Каква е тази къща?
• Това е офисът на мама и тя е вътре.

Така дъщеря ми рисуваше семейството ни преди около 20 години.

Така и беше. Работех от сутрин докъм  8, 9, 10 часа вечерта. Заварвах децата си заспали или ги взимах от дома на учителките в детската градина. Обвинявах тогавашния си шеф, че ме кара да работя толкова, че ме експлоатира, че не разбира колко е важно да се прибера навреме (много е лесно друг да ти е виновен!).

Сега, разбира се, нещата ми изглеждат по друг начин. Чисто психологическите причини ще запазя за себе си. Но констелационните – ще споделя:

Моят дядо е останал рано сирак. Бил е второто дете от общо 7. Детството му е спряло тогава – на 14 години. Защото заедно с брат си е трябвало да поемат прехраната на цялото семейство. Какво могат да работят едни хлапета, така че да хранят 8 гърла (най-малкото дете се е родило 2 месеца след смъртта на баща си)? Хванали са се в една тухларна, след това на вършачка, после да превозват пътници от гара Бяла до града със сглобено от тях бусче и т.н., и т.н.

Денонощният труд за моят дядо е бил начин за оцеляване – не само на него самия, но и на всичките братя, сестра му и майка му.

Вероятно и аз бих нарисувала моето семейство по същия начин – мама, аз, сестра ми и една кола. В тази кола е баща ми – той е в командировка. Сега разбирам как той е следвал своя баща. Сега разбирам как аз ги следвам двамата чрез моя работохолизъм. От любов и лоялност, от желание да бъда като тях, от силния копнеж да ме забележат.

Но как ще ме видят, като всеки гледа назад – към своя баща. И така всяко следващо дете прави като предишното поколение, с което му казва: „виж ме, аз съм от твоя род“. Дори това да е разрушително за мен самия, а като порасна – за моето семейство, здраве, щастие.

Това в констелациите ние наричаме „сляпа любов“.

Има ли възможност за промяна? И да, и не.

Понякога тази сляпа любов е толкова голяма, че не я виждаме. А ако я видим – ни е трудно да я пуснем, защото тя ни свързва с нашия род.

Първата стъпка е да я осветлим, да я признаем и почетем, а не да се опитваме да я изключим и премахнем. И чак тогава може да опитаме да се обърнем с гръб към рода (не да ги загърбим, а да получим от тях ресурс) и с лице към нашия живот, семейство, работа. Този процес понякога е много дълъг. Но е лечебен.