Теми по желание – 2
Бях в последен клас в гимназията и трябваше да избираме къде да кандидатстваме. Знаех, че не искам нищо с математика, физика, химия, биология. Оставаше нещо с български и математика. Не знаех обаче какво точно. Може би психология, която тогава беше неизвестна специалност. Нещо като педагогика, социология, политология – неща, които учиш, когато не знаеш какво искаш да учиш.
Когато казах на баща ми – доцент в Техническия университет, декан на факултет – той едва сдържа изумлението и пренебрежението си. Каза само: «Ако не влезеш в СУ първата година, те взимам при мен». Демек – поиграй си малко, но после започваш ученето на нещо сериозно.
От ужас, че ще трябва да уча математика, влязох в СУ. Не ме приеха Психология, както исках, а Българска филология. Т.е. пак нещо «несериозно» и без перспектива за реализация.
Следването ми през тази 1 година беше мъка – хем интересни дисциплини (особено Фолклор), хем изключителни преподаватели – но вътре в мен нещо се гърчеше. На физическо ниво усещах потискане, депресия и безсмислие.
В тази година взех твърдото решение, че ще се преместя Психология. Въпреки че двете ми най-добри приятелки се местеха при мен в българска филология; че вече съм изостанала с две години след наборите си; че ходех по експедиции по фолклор; че трябваше да връщам взиманите цяла година стипендии.
Нищо не можеше да ме спре. Преместих се, започнах пак от първи курс – напук на баща ми, на приятелките, на безперспективността на психологията в онези години.
И тогава разбрах какво означава да стъпиш на професионалния си път. Учих с най-голямо удоволствие – не за да отбия номера и мина, а за да знам. Ходих в библиотеката да търся допълнителна литература – не защото нямах лекциите, а от любопитство. Имах само шестици, не защото бях зубър, а защото ми харесваше да се задълбочавам.
В трети курс баща ми каза: «виждам колко е важно човек да учи това, което харесва». А в пети курс му се прокрадна еретичната мисъл: «може и да има смисъл от тази професия».
Сега, 30 години по-късно, смятам това прехвърляне в специалност Психология за едно от най-добрите ми професионални решения.
Наскоро се сетих и за един забравен епизод – аз съм на ваканция на Цигов чарк и при едно слизане до Батак си купувам учебник по Психология за 10-ти клас. А аз съм в 6-ти. Тогава съм знаела какво искам, но съм забравила под натиска на околните, очакванията за реализация, изискването за престижна професия.
И съм много щастлива, че съм си спомнила.
Това е накратко историята на моя професионален избор. Когато съм била на грешното място, съм го чувствала с ума и тялото си.
Това, което може да ви насочи към отговор на въпроса «На правилното място ли съм», сте само вие.
Вашите емоции, усещанията в тялото, състоянието и настроението, с което отивате на работа или на лекции.
Вие просто ЗНАЕТЕ!
Въпросът е дали искате да го признаете първо пред себе си. И да го заявите пред останалите след това.
Не е лесно обаче. Това, което ни пречи да чуем себе си, са очакванията и натиска от околните от една страна.
Възможно е и на едно по-дълбоко ниво да имаме «заплитания» с наши предци, да се чувстваме «длъжни» да следваме техния път или да балансираме нещо, което те не са успели да постигнат. Всичко това е подсъзнатело, разбира се.
Освен с откровеност към себе си, може да се го осветлим и с поставяне на констелация в индивидуална или групова сесия.
Leave a Reply