За гнева като сила

Скоро играхме Лийла – Играта на живота. Преживяването беше точно такова – играя живота или животът играе, а аз решавам дали и как да се включа.

В последния момент играта ме “свали” долу. В гнева. И останах там. Не излязох от играта. И това е ОК.

Сега гледам към гнева – позволявам ли си да го изживея, да го покажа, да го изразя?

Всъщност чий е този гняв?

Дали е на дядо ми, който губи рано майка си.
Или на баба ми, която има мъртвородено дете и рано починала сестричка?
Или на другата ми баба, която губи баща си и брат си – безследно изчезнали след 9-ти?
Или на другия ми дядо, който остава полусирак на 14?
Или прабаба ми, която губи родителите си, когато е млада?
Или на пра-пра баба ми, която губи майка си при раждане?
Или всички онези бежанци от Западните покрайнини и Македония, които губят къщи, земи, родни места?
Пиша и си давам сметка колко поводи за гняв има и в двата ми рода. Но тези хора са продължили живота. И така чрез нашите родители ни има мен и сестра ми, а чрез нас – нашите деца.
Може би този гняв е държал моите предци и им е давал сила.

Гневът е сила! Ако го проявим и изразим по подходящ начин. И ако не му позволим да носи разруха навън, но и най-важното – навътре!

Поклон и респект към всички мои предци и техните съдби, към гнева, към силата!